Ако сте гледали първия Blade Runner, онзи от 1982, с Ридли Скот начело, най-вероятно зловещият привкус на дистопичното бъдеще, което видяхме там, още звъни във вас. Мистиката на творението е примесена с много научнофантастични метафори, описващи добре това, към което се стреми човечеството именно сега, в този момент. Първият Blade Runner ни представи облика на едно плашещо, еднообразно и въпреки цветовете и шума – бледо и безгласно бъдеще. В света и на този филм всичко е безжизнено - дотолкова, че една кацнала пчела на ръката на главния герой го кара да се взира озадачено в нея, несигурен какво точно е това. Blade Runner 2049, първото и дългоочаквано продължение на филма, осигурява повторна разработка на същата тематика, но сякаш в много по-голяма дълбочина, по-смело, по-отговорно... и едновременно ново и с препратки към предходния филм. Така поставянето на неизменните въпроси: кой съм, какво съм, защо съществувам и достатъчно ли е това, започват звучат с много голяма сила.

Надолу има частична информация за сюжета и събитията във филма Blade Runner 2049. Затова, ако не искате да знаете – спрете да четете дотук.

Технологията, превърната в плът

Първият филм е създаден по мотиви от книгата на Филип К. Дик от 1968 „Сънуват ли андроидите електроовце?“ и оттам идва тематиката за технологията, превърната в плът. Дик е страдал от шизофрения и една от темите, с които обсесивно се залавя, е проблематиката на модерния свят, създаващ заплаха за човешките ценности чрез прогреса.

Това, което движи наратива напред в първия Blade Runner, а също и в Blade Runner 2049, са репликантите – изкуствено създадени роботи, които наподобяват хора толкова много, че не се отличават от тях буквално с нищо освен с факта, че са „родени“ от машина и имат софтуер в умовете си. И с това, че са роби. В Blade Runner 2049 репликантите се произвеждат, раждайки се като вече зрели хора от торба, напомняща амниотична торбичка в утроба. В много централен момент във филма главният злодей изрича важната реплика, че „хората вече нямат куража да държат роби“, добавяйки, че единственият начин да имат роби, е да си създадат изкуствени такива.  

Целта на създаването на репликантите е заселването на други светове, извън Земята, както и използването им за по-ниски, обслужващи позиции сред човечеството. И те вършат именно това. Но докато в първия филм репликантите вече са преминали през бунтовническата фаза и буквално са във война с хората, в продължението бунтът е само назрял, но в никакъв случай случил се. Тлеенето на недоволството и възникването на въпросите, които впоследствие ще мъчат не само героите, но и зрителя дълго след напускането на киносалона, са центърът на един истински влияещ наратив.

„Никога не си виждал чудо“

Действието в Blade Runner 2049 се развива 30 години след събитията в първия филм – там сюжетът беше позициониран през 2019 г., само на две години разстояние от днешния ден. И докато със сигурност можем да кажем, че след две години едва ли ще видим роботи от плът и кръв да се разхождат по улиците, заблуждавайки с лекота всеки, че са хора, то не можем да оборим факта, че тематиката за тяхното съществуване е много, много актуална. Напредъците в роботиката, съчетани с напредъка на репродуктивната медицина и клонирането, могат да се окажат катализаторът именно на това екранно бъдеще. Оттам нататък въпросите стават много по-страшни.
Героят на Раян Гослинг е центърът, около който се завихря действието от първия миг. Той е агент К, или Кей – блейд рънър, част от полицейската сила на Лос Анджелис в бъдещето, чиято задача е да открива стари модели на репликантите, бунтували се преди, и да ги „пенсионира“, или с други думи – унищожава. И това е нещо, което прави без скрупули - поне в началото на филма.

Срещата му със Сапър Мортън, един от старите репликанти, модел Nexus 8, който живее в отдалечена ферма, където е прекарал цялото си време след 2020 година, отглеждайки протеини (червеи) и зеленчуци, е неизбежна. Двамата се изправят лице в лице и сблъсъкът между тях завършва фатално за Мортън, но не преди той да промълви основополагащите за най-големия обрат във филма думи: „Ти никога не си виждал чудо“. В тази реплика има и предизвикателство, и съчувствие, и отчаяна радост, а в изражението на лицето на стария репликант се вижда емоция, която веднъж завинаги насочва зрителя към това, колко важна е човечността за тези роботи от плът и кръв. И колко много се преплита желанието им за идентичност с това да бъдат признати за истински хора, с права. За Кей обаче тази идея е чужда поне в началото.

Много леко и с отделни реплики е показано отношението на хората към репликантите – те са нисша раса, а желанията и чувствата им са нищо пред величието на хората. Някои от тях се крият и не разкриват същността си, но всеки представен герой по някакъв начин търси начин да избяга от критичното статукво на разделение и доминиране на една раса над друга. Потиснатостта на Кей е предизвикана от огромна самота, като дори лейтенант Джоши (изиграна от прекрасната Робин Райт), неговата пряка началничка в полицията, е далеч от това да му помогне. А като зрител човек веднага осъзнава, че ако във фермата на Мортън не бе открита неочаквана находка, която променя изцяло статуквото такова, каквото хората го познават, животът на Кей завинаги щеше да остане просто това: нищо повече от служба без емоции.

Декард се завръща!

В Blade Runner 2049 има доста от предшественика му – сцени и подробности, представени много изкусно и ненатрапчиво, но достатъчни, за да те върнат като с машина на времето в първия филм (появата на Едуард Джеймс Олмос и неговата оригами овца, както и рекламите на Coca-Cola, Аtari и Pan Am са само част от тези гениални детайли). Доста приятно беше след 35 години да видим как Харисън Форд вдъхва отново живот на героя си Декард – оригиналния блейд рънър, полицая, който пръв посмя да постави под въпрос статуквото в първия филм и който прояви куража да се влюби не в друг, а в репликанта Рейчъл.

Сцените, включващи Декард, са толкова добри, че дори не усещаш как си се вплел в емоциите в тях – в края на сцената просто се опомняш и осъзнаваш, че не си мигал от около 40 секунди и очите вече те болят. И да, случи ми се - в момента с боя между него и Кей пред развлекателната сцена. Но освен всичко друго Декард е символ на най-ключовия въпрос във филма: хора ли са репликантите, и ако не: каква е разликата между тях и хората? Защото те са нисши във всеки аспект - а едно от най-неприятните неща във филма е третирането на жените репликанти просто като средство за удоволствие (pleasure models).

Декард е и този, за когото никога не разбрахме със сигурност дали е репликант (да не забравяме, че първият Blade Runner има седем различни версии). Това е оставено за интерпретация на зрителя и всеки може да реши за себе си какво да мисли. Не искам да влизам в подробности за участието на Декард в продължението, но трябва да спомена някои от най-добрите сцени с Харисън Форд, които съм гледала: срещата на Декард с Кей; срещата на Декард с Ниандър Уолас и най-важния човек от миналото му; и закриващата сцена на филма, която беше доста повече от очакваното. От цялата арка на героя оставаме с повече въпроси, отколкото с отговори, но това може би ще разберем следващия път – и дано не чакаме още 35 години за него.

Злодеят, който искаше да бъде Бог

Репликантите в "2049" се създават в корпорацията Уолас, собственост на слепия Ниандър Уолас, гений, който е открил начин да извайва хора роботи и да ги изпраща да заселват други светове. При героя на Джаред Лето гениалността е прераснала в т.нар. комплекс на Йехова – той се мисли за Бог и макар че това не е казано директно, индиректно виждаме силното му желание да създава повече и повече „ангели“, както ги нарича, начина, по който взима решения кой от репликантите да живее и кой да умре, и раздразнението, че не може да сътворява повече – че не може да накара репликантите да се възпроизвеждат.

Във филма се намеква за невъзможността на технологично създадените репликанти да имат деца (нещо, което сме гледали и в „Боен кораб Галактика“) - репликантите са просто кръв, жлези, тела и... софтуер, с имплантирани спомени, за които никога не са сигурни дали са истински. При Уолас го има вманиачаването в творението, боготворенето на уменията, довели роботите до човешки вид и спомогнали за огромния напредък на човечеството... и в същото време тоталното пренебрегване на страданието на репликантите и безразличното повторение на темата „те са просто роби“. Уолас е метафора на самозабравилия се човек, постигнал величие в технологично отношение, но тотално забравил да е човек междувременно.

Интересен е образът на Лов – репликант и дясна ръка на Уолас, носеща огромна сила, огромна лудост и огромна ненавист към всеки, изпречил се на пътя й. Лов е пример за репликанта, който се опитва да разкъса оковите, самоубеждавайки се, че не е като другите, че е „любимият“, „най-добрият“ и „различният“ от поредицата раждащи се нови и нови роботи. И е разтърсващ начинът, по който Силвия Коекс предава наранеността на Лов и всичко, което Уолас й е причинил, избиващо в жестокост. И сравнението между нея и Кей някак си е неизбежно – и двамата искат да са нещо повече, но само единият може би ще го постигне?

Имам ли душа?

Цялостно Blade Runner 2049 e триумф на много нива – той е успешно продължение и надграждане на предшественика си, но съумява и да стои на „собствените си крака“ като модерен научнофантастичен феномен. Дени Вилньов успява да създаде свят и история, които те оставят безмълвен, и да приковат вниманието ти за цели 160 минути, а работата на Роджър Дикинс като кинематограф е зашеметяващо красива. Саундтракът от Ханс Цимер и Бенджамин Уолфиш е способен наистина да те транспортира в друг свят. И няма нещо, което да не е изпипано докрай. Трябва да спомена задължително сцените между Кей и неговата виртуална жена Джой и тяхната хипнотичност – между другото историята на самата Джой, изкуствен интелект със способност да се привързва и да обича и най-вече осъзнаваща много добре какво е тя и какви са ограниченията й, е истински покъртителна. А пътят на Кей и играта на Гослинг представят една мисия, насочена към разкриване на 30-годишна пазена тайна, но и нещо много повече: търсене на това, къде се крие душата и само родените ли имат привилегията да я притежават, или претенция за това могат да имат и произведените?

Зрителят започва да усеща много скоро след началото на филма тънките начини, по които репликантите са всъщност повече хора от хората, и изследването на човечността, която е прахосвана от хората, на които се полага, и която е мечтано право за онези, които са просто изкуствени роби. И в центъра на всичко, макар и ненабиваща се на очи, но истински реална, е любовта. Любовта между две различни биологични форми; между човек и изкуствен интелект; между баща и дете и между членовете на вид, който осъзнава себе си и взима решението да се бори. Защото, както казва една от героините, „Да умреш за правилната кауза е най-човешкото нещо, което можеш да направиш“. Blade Runner 2049 е шедьовър на съвремието ни, обхващащ повече важни теми, отколкото могат да се съберат в едно ревю, но дава заявка да остане в историята именно заради тях. И заради сериозността, с която една измислена дистопия заявява, че имаме върху какво да помислим, преди да направим следващата крачка в технологичното си развитие. Преди да се помислим за богове.

Оцени:
Рейтинг: 4
Още от Play

Aмериканският филмов институт включи Wonder Woman в 10-те най-добри филми на 2017 г.

38 | Преди 17 ч.