Знаете ли разликата между това, което „е“ и това, което е „било“? Всеки би отговорил с „да“, но истината е, че двете понякога си взаимодействат толкова тясно, че човек започва да не може да ги разграничи. Така например, когато си все още напълно вглъбен в това, което е било, особено когато то ти е носило много хубави емоции, преминаваш към това, което е, все още завладян от тях. И така не можеш да видиш настоящето реалистично. А понякога чарът изчезва и онова, което те е привлякло с неуморим блясък, угасва, без да забележиш.

В следващите редове можете да откриете леки "спойлери" (информация от историята, която все още не знаете), ако сте по-назад в сериала или просто искате да запазите мистерията за момента, в който започнете да го гледате.

Така се случи с The Walking Dead – безумно добрия, създаден по комикс сериал за зомби апокалипсис и човешко оцеляване, който успя да грабне сърцето не само на мен, но и на милиони зрители. Това, което завладяваше в началото, беше чистата концепция: вирус помита човечеството, мъртвите ходят под формата на зомбита и хапят когото им падне, а шепата останали хора се стремят да оцелеят – сплотени или не толкова, ужасени, в шок и адаптиращи се малко по малко към новата реалност. Сериалът спазваше работеща формула – ужасяващите зомбита, апокалиптичните картини на изоставени магистрали и градове, тук-там ужасяващи гледки на окървавени бебешки столчета, непрекъсната заплаха от „стадо“ мъртви, които могат да те обградят… И сред всичко това – хората. Звеното, което тласкаше наратива напред, бяха оцеляващите – случващото се на тях и между тях, покъртителната промяна в душите им, докато бавно осъзнаваха, че цивилизацията, в която са живели, е безвъзвратно загубена.

Но когато рейтингите започнаха да падат главоломно след средата на шести сезон, стана ясно, че дори зомбитата не могат да ги спасят. По някаква причина сценаристите бяха решили да разтягат един иначе много добър сюжет в често пъти безсмислени и протяжни сцени, да представят изцяло нови герои с малко чар и много досада и да постигнат отегчение у зрителя – както каза един приятел, „Не знам до каква степен се е влошил сериалът, но фактът, че си цъкам игра на телефона, докато го гледам, не е на добре.“ В края на шести сезон се появи Неган и групата му Спасителите, финалният епизод завърши с бруталния cliffhanger (шокиращ и отворен финал) – загадката кой точно беше размазан от увитата в бодлива тел бухалка на име Лусил – и предизвика близо 17 милиона души да гледат премиерата на седми сезон.

След което всичко се обърка.

Стартът на седми сезон беше обещаващ – и дори само играта на актьорите го потвърди в първия епизод (едва ли някой може да забрави Андрю Линкълн, пресъздаващ Рик, изпаднал в пълно подчинение и отчаяние в краката на Неган, омазан със сълзи, сополи и унижение). Само за първите пет следващи епизода обаче сериалът загуби над 6 милиона зрители. Сега, със средно едва 11 милиона зрители на серия, The Walking Dead е с рейтинг, който сме виждали само през най-слабия му сезон досега – трети. Така се оказва, че най-голямата опасност, грозяща групата на Рик, не е Неган, нито Спасителите, а тоталната загуба на интерес на феновете. Това ме накара да се разровя по-подробно и като човек, който плътно следи сериала от самото му зараждане до днес, да открия най-големите спънки, които по лично мое мнение допринесоха за спада в зрителския интерес в настоящия, седми сезон, като опитам да не се връщам много към миналите грешки и да се придържам към тези, които забелязвам тук и сега. А ето ги и тях.

Дългоочакваният Неган, който разочарова всички

Въпреки че премиерата, която задейства цялото любопитство на феновете относно това, чия смърт е настъпила края на шести сезон, предизвика завиден интерес, недоволството след разбора на събитията накрая беше огромно. Това потвърждава и първия рязък спад в гледаемостта, който се случи директно след излъчването на въпросната първа серия – за втора, шоуто веднага беше загубило 6 милиона зрители. Разбира се, това може да се дължи и на неочакваната и според мен безсмислена загуба на много обичания от всички Глен Ри и също толкова харесвания Ейбрахам, но логиката сочи, че причината по-скоро не е загубата на някой, а появата на някой. Неган, изигран от Джефри Дийн Морган ("Свръхестествено"), е очевидният проблем, който разби възможността в сериала да се позиционира един прекрасен злодей. Не стана така. Доминирането на Неган над сюжета щеше да бъде наред, само ако той беше достатъчно харизматичен, така че да оформи взаимоотношение със зрителя – да бъде достъпен, достоверен и достатъчен. Все още не мога да кажа със сигурност дали непопулярността на Неган се дължи на лош сценарий или лоша актьорска игра. Но понеже съм чела и комиксите, освен че съм гледала сериала, нека ви кажа, че интерпретацията на Неган от страна на Морган е меко казно… дразнеща. Танцувалните движения, реденето на рими и песнички, тъпите майтапи, необоснованата жестокост, прекалената еднообразност и дразнещите монолози, които нямат край, са само част от причините Неган да не заеме достойното си място на главен злодей в този сезон. Защото, да си го кажем направо – нито веднъж не ни изплаши, но за сметка на това ни накара да си проверим Facebook поне два пъти по време на сцените с него. Недостоверен е и страхът на всички общности (които на този етап са много, прекалено много, но за това – след малко) от него. Недостоверен, защото публиката не го схваща. Защото нея Неган просто я дразни.

Когато нищо не се случваше…

Не е странно, нито рядко срещано да има серии-пълнеж във всеки сезон, на всеки сериал. Законът на Бротман обаче гласи, че ако нищо интересно не се случи през първите 20 минути на един филм, то можеш да бъдеш сигурен, че и до края няма да се случи. И ако адаптираме малко този закон, то можем да кажем, че ако нищо интересно не се случи до средата на сезона на един сериал, то можеш да си сигурен, че няма да се случи и до края. В сравнение с предишните пълни с екшън сезони, които същевременно успяваха да покажат и израстването на героите, и емоционалната страна на нещата, тук сякаш всичко е застинало в ступор под горещото слънце на Джорджия, а мислите и действията на героите са толкова бавни, колкото зомби през зимата. Не, изобщо не преувеличавам като казвам, че нищо никога не се случва – прекалено често. Ясно, че понякога това се използва като тактика на съспенс, но границата към досада и раздразнение се прекрачва постоянно.

 

Кои пък са тези!?

Наречете ме наивна, но не ми се вижда правдоподобно само в последните два сезона оцеляващите от групата на Рик да срещнат толкова много други групи от оцелели, че на зрителя да му стане пренаселено. И почти всичките са съставени от недоброжелатели и психопати. Ето кои групи се появиха само в седми сезон: Спасителите, Кралството, Александрия, Хилтоп, Оушънсайд (групата само от жени, която откри Тара) и Боклукчиите – поне така ги нарекох аз, тъй като все още не е ясно как се наричат самите те. А като вземем предвид и че до края на сезона се очаква да се появят и Шепнещите – които в комикса са едни от най-ужасяващите групи оцеляващи, – наистина вече започнава сериозното объркване. А и на толкова малка площ да срещнеш толкова много хора в един постапокалиптичен свят наистина е леко наивно. Като цяло – омръзна ми появата на нови и нови герои, с чиито лица не съм свикнала, нито пък ме интересуват историите им, но пък настойчиво ми се натрапват серия след серия. С което преминавам към

 

пропускането на онези, за които ми пука

Изчезването на герой или двама за няколко епизода не е необичайно за "Живите мъртви", но както с всичко друго, тук също „пресолиха манджата“. И без кой знае какво проучване мога да ви кажа за кои герои на зрителите им пука най-много и това са: Рик, Дарил, Карол, Маги и Мишон. Тук-таме и Карл. Харесвани са и по-второстепенните като Тара, Саша, Росита, Юджин и Морган, но със сигурност не беше много добра идея да им се посвещават епизод след епизод, да ги обграждат с нови герои, които току-що виждаш, и да се изследват отношенията им с тези нови герои, вместо да се развива връзката им с вече познатите ни. Непрекъснатото вкарване на нови лица и силното концентриране върху герои, които не са толкова интересни, за сметка на „пенсионирането“ на някои от любимците на феновете за повече от 3 епизода, е фатална грешка. Да не говорим и че понякога някой любим герой зачезва за 3-4 епизода, после го връщат и рязко го убиват – за разнообразие и шок ефект, който става все по-евтин. Да не забравяме и разрязания на съставните си части сюжет, който често пъти е прекалено объркващ и забравящ даден герой какво прави там, където е, кога е отишъл и... аз защо не помня? Ами може би защото се случи преди осем епизода, този герой не е показван оттогава, а междувременно се наблегна на дълбокото израстване на шестнайсети по важност в сериала образ, който преживява емоционален срив. Да, вероятно е това.

 

Еднообразие

Не е ненормално на седмия сезон на който и да е сериал зрителският интерес да спадне малко, но като цяло това не бива да се дължи на еднообразието. В един момент преминахме към сюжетна линия „групата на Рик влиза в конфликт с друга враждебна група“ и оттам нататък нещата се развиват по еднакъв начин. Вече сме на около петата враждебна група и въпреки че като цяло има промяна в самите герои (например Рик за пръв път беше истински пречупен), някак си душата на нещата изчезна и потъна в евтини трикове на съспенс, пренебрегване на истински важните герои, разпокъсване на сюжета и провлачено действие – особено сцените с Неган. 
И все пак още има надежда на хоризонта – ако се върне работещата формула на емоционалното предаване на човешкото сред апокалиптичен свят, ако главната група се събере отново, вместо осем човека да са на осем различни места, и ако в крайна сметка успеят да покажат истински качествен материал, предаден с качествена актьорска игра.

Оцени:
Рейтинг: 4
Още от Play

Известен хакер обяви "победа" над последния PS4 фърмуер

0 | 17.10.2017